Ljudmila Mindova
bolgarščina
Vrijeme dugog oporavka
Došli smo u godine u kojima zrelost
nema veze s godinama:
ptice se sporazumijevaju tako da kretanjem
oponašaju putanje
nebeskih tijela.
Žabe plove morima
koristeći svoje glatke grlene opne
kao jedra.
Sedam dana samoće proteklo je ovako:
prvog dana nisam ni shvatila da sam sama.
Drugog dana, svakodnevica
je bila uobičajena.
Nisam ništa jela
i malo sam spavala,
skuhala sam juhu od tvoje košulje
za slučaj da na vrata pokuca neki gost.
Na kraju sam njome oprala prozore,
bolje je tako nego da bacim
kakvu uvredu u smjeru vrata,
vrata kroz koja nitko ne prolazi jer sam to zabranila,
vrata koja su zaključana,
zašivena u topli zid mojeg želuca,
progutana ježeva kuća.
Trećeg dana, shvatila sam da sam sama.
Ribe su se uplašile i okupile u jato.
Održale su sastanak na kojem su odlučile
da će od sutra živjeti kao srebrni šišmiši.
Letjet će prema svjetlu, zatvoriti oči
i brojati dane senzorima koje nose u grlu.
Odlučila sam ostati sama
i prigrliti svoje novo stanje
kao vrijeme dugog oporavka.
Četvrtog se dana ne sjećam.
Petog se dana dobro sjećam,
ali radije o njemu ne bih govorila.
Šestog sam dana odlučila:
bit ću sama.
I doista, sedmi dan.
Kao da puca led u mojim koljenima,
u mojim zahvalama,
u člancima mene-pauka
koji nalikuje na psa,
u zubima mene-lisice
koja nalikuje na vuka.
Времето на дългото възстановяване
Достигнахме възрастта, в която зрелостта
няма никаква връзка с годините:
птиците се разбират помежду си с движения,
които напомнят траекториите
на небесните тела.
Жабите плуват в моретата,
използвайки своите гладки гласни струни
като платна.
Седемте дни самота минаха така:
първия ден дори не разбрах, че съм сама.
На другия – всекидневието
си беше както обикновено.
Не ядох нищо,
спах малко,
сварих си супа от ризата ти
в случай, че някой почука на вратата.
Накрая с нея измих прозорците,
И по-добре така, отколкото да хвърля
някоя обида към вратата,
вратата, през която никой не влиза, понеже съм забранила,
вратата, която е заключена,
зашита в топлата стена на стомаха ми –
къщичка на таралеж.
На третия ден разбрах, че съм сама.
Рибите се уплашиха и се скупчиха една до друга.
Направиха си събрание, на което решиха
от следващия ден да живеят като сребърни прилепи.
Ще летят към света, ще затворят очи
и ще броят дните със сензорите в гърлата си.
Реших да остана сама
и да приема новото си състояние
като време за дълго възстановяване.
Четвъртия ден не го помня.
Петия го помня добре,
но не ми се говори за него.
На шестия ден реших:
ще бъда сама.
И наистина, на седмия ден
сякаш се пропука леда в коленете ми,
в благодарностите ми,
в ставите ми на паяк,
който прилича на пес,
в зъбите ми на лисица,
която прилича на вълк.