Nikola Gjelincheski (Никола Ѓелинчески)

Translator

on Lyrikline: 5 poems translated

from: arabščina to: makedonščina

Original

Translation

التفاصيل - The Details

arabščina | Ghayath Almadhoun

أتعرفُ لمَ يموتُ الناسُ حين تثقبهم رصاصة؟
لأن 70% من جسمِ الإنسانِ يتكوَّنُ من الماء
تماماً كما لو أنَّكَ تُحدثُ ثقباً في خزان ماء.

أكانَ اشتباكاً اعتباطياً يرقصُ في رأسِ الحارةِ حين مَرَرْتُ؟
أم أنَّ قناصاً كان يترصَّدُني ويعدُّ خطواتي الأخيرة؟

هل كانتْ رصاصةً طائشةً؟
أم أنَّني الذي كنتُ طائشاً بالرغمِ من بلوغهِ ثلثَ قرنٍ من العمرِ؟

أهي نيرانٌ صديقةٌ؟
كيف؟
وأنا لم أصادقْ نيراناً من قبل.

أترى أنا من مرَّ في طريقِ الرصاصةِ فأصابَها؟
أم مرتْ هي في طريقي فأصابتني؟
ثم كيف لي أنْ أعرفَ مواعيدَ مرورها وأية طريقٍ ستجتاز؟

هل التقاطعُ مع رصاصةٍ يعتبرُ حادثَ اصطدامٍ بالمعنى التقليدي؟
كالذي يحدثُ بين سيارتين؟
وهل جسدي وعظامي الصلبةُ ستحطمُ ضلوعها أيضاً؟
وتتسببُ في وفاتها؟
أم أنها ستنجو؟

هل حاولتْ أن تتفاداني؟
هل كان جسدي طرياً؟
وهل شعرتْ تلكَ الصغيرةُ مثل حبةِ توتٍ بأنوثتها في ذكورتي؟

القناصُ صوَّبَ نحوي بدون أنْ يكلِّفَ نفسه عناءَ معرفةِ أنَّ لديَّ حساسيَّةً من رصاصِ القناصةِ، وهي حساسيةٌ من الدرجةِ الأولى، وقد تؤدِّي للوفاة.

القناصُ لم يستأذنِّي قبلَ أنْ يُطلق، وفي هذا قلةُ أدبٍ واضحةٌ أصبحتْ خطأً شائعاً في هذه الأيام.

‪ــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــــ‬

كنتُ أبحثُ عن الفرقِ بين الثورةِ والحربِ عندما عبرتْ رصاصةٌ جسدي، فانطفأتْ شُعلةٌ أوقدتها معلمةُ مدرسةٍ ابتدائيةٍ من سوريا بالاشتراكِ مع لاجئٍ فلسطينيٍ دَفَعَ أرضَهُ حلاً لمعاداةِ السَّامية في أوروبا وهُجِّرَ إلى حيثُ التقى امرأةً تشبهُ الذكريات.

لقد كان شعوراً رائعاً، يشبهُ أكلَ قطعةِ مثلجاتٍ في الشتاء، أو ممارسةَ الجنسِ دون واقٍ مع امرأةٍ غريبةٍ في مدينةٍ غريبةٍ تحتَ تأثيرِ الكوكايين، أو...

يقولُ لي عابرٌ نصفَ ما يرغبُ في قولهِ فأصدِّقهُ ثم نطعنُ بعضنا كعاشقين، تومئُ لي سيدةٌ أنْ أتبَعَهَا فأفعلُ وننجبُ طفلاً يشبهُ الخيانةَ، يقتلني قناصٌ فأموتُ، السماءُ تسقطُ على المارةِ فيهربُ السياحُ، السماءُ تسقطُ على المارةِ ولا يهربُ قلبي، السماءُ تسقطُ إلى الأعلى فينتحرُ شاعرٌ في غرفته انتحاراً جماعياً رغم أنَّهُ كان وحيداً ذلك المساء.

في ذلك المساء، داهمني النسيانُ على غفلةٍ فاشتريتُ ذاكرةَ جنديٍ لم يعدْ من الحربِ، وحين انتبهتُ إلى خللِ الوقتِ لم أستطعْ أنْ أجدَ منفىً يليقُ بجرحي لذلك قررتُ ألَّا أموتَ ثانيةً.

المدينةُ أقدمُ من الذكرياتِ، اللعنةُ مسورةٌ بالاكتئابِ، الوقتُ متأخرٌ عن مواعيدهِ، الأسوارُ تحيطُ الزمنَ بالرتابةِ، الموتُ يشبهُ وجهي، الشاعرُ يتكئُ على امرأةٍ في قصيدتهِ، الجنرالُ يتزوجُ زوجتي، المدينةُ تتقيأُ تاريخها وأنا أبتلعُ الشوارعَ ويبتلعُني الزحام، أنا الذي أوزعُ دَمِي على الغرباء، وأتقاسمُ زجاجة النبيذِ مع وحدتي، أرجوكم، أرسلوا جثتي بالبريد السريع، وزعوا أصابعي بالتساوي على أصدقائي.

هذه المدينةُ أكبرُ من قلبِ شاعرٍ وأصغرُ من قصيدته، لكنَّها كافيةٌ لينتحرَ الموتى دون أنْ يزعجوا أحداً، ولتزهرَ إشاراتُ المرورِ في الضواحي، ليصبحَ الشرطيُّ جزءاً من الحلِّ والشوارعُ مجرَّدَ خلفيةٍ للحقيقة.

في ذلك المساء، حين تعثَّرَ قلبي، أمسكتني دمشقيةٌ وعلَّمتني أبجديةَ شهوتها، كنتُ ضائعاً بين الله الذي زرعَهُ الشيخُ في قلبي وبين الله الذي لمستهُ في فِراشها، ذلك المساء،
أمي وحدَها من عرفتْ أنَّني لن أعود،
أمي وحدها من عرفتْ،
أمي وحدها،
أمي.

لقد بعتُ أيامي البيضاءَ في السوقِ السوداءَ، واشتريتُ منزلاً يطلُّ على الحرب، لقد كانتِ الإطلالةُ رائعةً لدرجةِ أنَّني لم أقاومْ إغراءَها، فانحرفتْ قصيدتي عن تعاليمِ الشيخ، واتَّهمني أصدقائي بالعُزلة، وضعتُ كُحلاً على عيني فازدادتْ عروبتي، وشربتُ حليبَ الناقةِ في الحُلمِ فصحوتُ شاعراً، كنتُ أراقبُ الحربَ كما يراقبُ المصابون بالجُذامِ عيونَ الناس، ولقد توصَّلتُ إلى حقائقَ مرعبةٍ عن الشِّعرِ والرجلِ الأبيض، عن موسمِ الهجرة إلى أوروبا، وعن المدنِ التي تستقبلُ السيَّاحَ في أيَّامِ السِلْم والمجاهدين في أيَّامِ الحرب، عن النساء اللواتي يُعَانين الأمرَّين في أيَّامِ السِلْم ويُصبحن وقوداً للحربِ في أيَّامِ الحرب.

في مدينةٍ أُعيدَ إعمارها مثل برلين، يكمنُ السِّرُّ الذي يعرفهُ الجميع، وهو أنَّ الـ…
لا، لنْ أكرِّرَ ما هو معروفٌ، لكنَّني سأُخبركم بما لا تعرفون: ليستْ مشكلةُ الحربِ في من يموتون، مشكلتها في من يبقونَ أحياءَ بعدها.

لقد كانتْ أجملَ حربٍ خُضتها في حياتي، مليئةً بالمجازاتِ والصورِ الشعرية، أتذكَّرُ كيف أنَّني كنتُ أتعرَّقُ أدريناليناً، وأبولُ دخاناً أسودَ، كيفَ كُنتُ آكلُ لحمي وأشربُ صراخاً، كان الموتُ بجسدهِ الهزيلِ يتكئُ على ما اقترفتْ قصيدتهُ من خرابٍ، ويمسحُ سِكِّينهُ من مِلْحي، وكانتِ المدينةُ تفرُكُ حذائي بمسائِها فيبتسمُ الطريقُ، وتعدُّ أصابعَ حزني وتُسقطُها في الطريق إليها، الموتُ يبكي والمدينةُ تتذكَّرُ ملامحَ قاتِلها وتُرسلُ لي طعنةً عن طريق البريدِ، تهدِّدُني بالفرحِ، وتنشرُ قلبي على حبلِ غسيلها الممدودِ بين ذاكرتين، وأنا يشدُّني النسيانُ إليَّ، عميقاً إليَّ، عميقاً، فتسقطُ لُغتي على الصباحِ، تسقطُ الشرفاتُ على الأغاني، المناديلُ على القُبُلاتِ، الشوارعُ الخلفيةُ على أجسادِ النساءِ، تفاصيلُ الأزقةِ على التاريخِ، تسقطُ المدينةُ على المقابرِ، الأحلامُ على السجونِ، الفقراءُ على الفرح، وأنا أسقطُ على الذكرى.

حين أصبحتُ عضواً في اتحادِ القتلى، تحسَّنتْ أحلامي، وأصبحتُ أمارسُ التثاؤبَ بحرية، ورغمَ طبولِ الحربِ التي تُغنِّي قُربَ جسدي المنتفخ، إلا أنَّني وجدتُ متَّسعاً من الوقتِ كي أصادقَ كلباً مشرداً، اختارَ ألَّا يأكل من جثتي رغم جوعهِ، واكتفى بالنومِ قُربَ قدمَيّ.

حاولَ عدةُ أشخاصٍ انتشالي، إلَّا أنَّ القنَّاصَ ناقَشَهُم ببندقيتهِ فغيَّروا رأيهم، لقد كانَ قنَّاصاً شريفاً، يعملُ بأمانة، ولا يضيعُ وقتاً وأُناساً.

ذلك الثقبُ الصغير
المتبقي بعد مرورِ الرصاصة
أفرَغَ محتوياتي
لقد كانَ كلُّ شيءٍ يتسرَّبُ بهدوء
الذكرياتُ
أسماء الأصدقاءِ
فيتامين C
أغاني الأعراس
القاموسُ العربي
درجةُ حرارةِ 37
حمضُ البول
قصائدُ أبي نواس
ودَمِي.

في اللحظةِ التي تبدأُ فيها الرُّوحُ بالهروبِ من البوابةِ الصغيرةِ التي فتحتها الرصاصة، تصبحُ الأشياءُ أكثرَ وضوحاً، النظريةُ النسبيةُ تتحولُ إلى أمرٍ بديهي، معادلاتُ الرياضياتِ التي كانتْ مُبهمةً تغدو أمراً يسيراً، أسماءُ زملاء الدراسةِ الذين نسينا أسماءَهم تعودُ إلى الذاكرة، الحياةُ بكاملِ تفاصيلها تُضيءُ فجأةً، غرفةُ الطفولة، حليبُ الأمِّ، الرعشةُ الأولى، شوارعُ المخيم، صورةُ ياسر عرفات، رائحةُ القهوةِ مع الهيل في ثنايا المنزل، صوتُ أذان الصبح، مارادونا في المكسيكِ عام 1986، وأنتِ.

تماماً، كما لو أنَّكَ تأكلُ أصابعَ حبيبتكَ، تماماً كما لو أنَّكَ ترضعُ سلكَ الكهرباء، كما لو أنَّكَ تأخذُ لُقاحاً ضدَّ الشظايا، كما لو أنَّكَ لِصُّ ذكرياتٍ، تعال لِنُمسك عن الشِّعر، ونستبدل أغنياتِ الصيفِ بِشَاشٍ طبيٍ، وقصائدَ الحصادِ بخيطانِ العمليَّاتِ الجراحية، اتركْ مطبخكَ وغرفة الأطفال واتبعني لنشربَ الشاي خلفَ أكياسِ الرمل، إنَّ المجزرةَ تتَّسعُ للجميع، ضعْ أحلامكَ في السقيفةِ واسْقِ نباتاتِ الشُّرفةِ جيداً، فقد يَطُولُ النقاشُ مع الحديد، اتركْ خلفكَ جلال الدين الرومي وابن رشد وهيغل، واجلبْ معكَ ميكافيللي وهنتنجتون وفوكوياما، فنحن نحتاجهم الآن، اتركْ ضحكاتك وقميصكَ الأزرق وسريركَ الدافئ، وهاتِ أظافركَ وأنيابكَ وسكينَ الصَّيدِ وتعال.

ارمِ عصرَ النَّهضةِ واجلبْ محاكمَ التفتيش
ارمِ حضارةَ أوروبا واجلبْ ليلةَ الكريستال
ارمِ الاشتراكيةَ واجلبْ جوزيف ستالين
ارمِ قصائدَ رامبو واجلبْ تجارةَ الرقيق
ارمِ ميشيل فوكو واجلبْ فايروس الإيدز
ارمِ فلسفةَ هايدغر واجلبْ نقاءَ العرق الآري
ارمِ شمسَ هيمنجواي التي لا تزالُ تُشرقُ واجلبْ رصاصةً في الرأس
ارمِ ليلةَ فان غوخ المضيئةَ بالنجومِ واجلبْ أذنه المقطوعة
ارمِ غورنيكا بيكاسو واجلبْ غورنيكا الحقيقيةَ برائحةِ دَمِها الطازج
نحنُ نحتاجُ هذه الأشياء الآن، نحتاجُها كي نبدأَ الاحتفال.

ДЕТАЛИТЕ

makedonščina

Знаете ли зошто умираат луѓето кога ќе ги прострела куршум?

Оти 70% од човечкото тело е составено од вода

Исто како да си направил дупка во цистерна

Беше ли тоа случајна пресметка заиграна на почетокот од уличката кога поминував

Или снајперист кој ме гледал и ми ги броел последните чекори?

Беше ли тоа залутан куршум

Или јас бев залутан иако сум стар третина век?

Да не е пријателски оган?

Од каде па тоа

Кога во живот не сум се спријателил со огнот?

Мислите дека јас му го попречив патот на куршумот

Или тој мојот?

Па од каде да знам кога поминува и кој пат ќе го фати?

Дали се смета средбата со куршум за судир во вообичаената смисла

Како што се случува помеѓу две коли?

Дали моето тело и цврсти коски ќе ги здробат и неговите ребра

И ќе го умрат?

Или ќе преживее?

Се обидле ли да ме избегне?

Ми беше ли телото меко?

И дребулијава ситна ко црница се почувствува ли женски во мојата машкост?

Снајперистот нишанел во мене без да му е гајле дали сум алергичен

на снајперски куршуми

А мојава е една од најсериозните алергии, па дури и смртоносна.

Снајперистот не ме ни праша за дозвола пред да пука, очигледен пример за некултурата која деновиве е сè почеста.

Ја истражував разликата помеѓу револуција и војна кога куршум ми го пробуши телото и го изгаси факелот запален од еден наставник од основно во Сирија кој дејствуваше во соработка со палестински бегалец кој беше платил со својата земја за да го реши антисемитизмот во Европа и беше присилен да се досели на местото каде што запозна жена која беше како спомени.

Беше неверојатно чувство, како да јадеш сладолед во зима, или како незаштитен секс со жена која не ја знаеш во град што не го знаеш под влијание на кокаин, или...

Еден минувач ми кажува половина од тоа што сака јас да му го кажам и јас му верувам па се прободуваме еден со друг како двајца љубовници, една жена ме повикува да ја следам па тргнувам по неа и имаме дете кое личи на предавство, еден снајперист ме убива па јас умирам, небото паѓа врз минувачот па туристите бегаат, небото паѓа врз минувачот а моето срце не бега, срцето паѓа нагоре па еден поет колективно се самоубива во својата соба иако вечерта беше сам.

Таа вечер заборавот ме фати на препад, па си го купив сеќавањето на војник кој се немаше вратено од војна, а кога ја забележав мааната во времето, не можев да најдам место за прогон соодветен на мојата рана па решив да не умрам повторно.

Градот е постар од сеќавањата, проклетството е омеѓено од меланхолијата, времето доцни за закажаните средби, ѕидовите го заградуваат времето со монотонија, смртта личи на моето лице, поетот се потпира на една жена во неговата песна, генералот се жени со мојата сопруга, градот ја блуе својата историја и јас ги голтам улиците, а толпата ме голта мене, јас, кој ја раздавам својата крв на странци и делам шише вино со својата осаменост, те молам, испрати го моето тело по брза пошта, раздај им ги моите прсти на моите пријатели еднакво.

Градот е поголем од срцето на поетот, а помал од неговата песна, но не е доволно голем за мртвите да се самоубијат без да им сметаат на другите, за семафорите да расцветаат во предградијата, за полицаецот да стане дел од решението а улиците само позадина на вистината.

Таа вечер, кога срцето ми се сопна, една жена од Дамаск ме придржа и ме научи на азбуката на нејзиниот копнеж, а јас без изгубен меѓу Господ што шеикот го засадил во моето срце и Господ што го допрев во нејзиниот кревет,

таа вечер,

мајка ми беше единствената што знаеше дека нема да се вратам,

мајка ми беше единствената што знаеше,

мајка ми беше единствената,

мајка ми.

Си ги продадов белите денови на црниот пазар и купив куќа што гледаше кон војната, а погледот беше толку прекрасен што не можев да одолеам на нејзиното искушение, па мојата песна скршна од учењата на шеикот, пријателите ме обвинија дека сум се отуѓил, ставив кохл на очи и станав поарап, и насоне испив млеко од камила и се разбудив поет, ја гледав војната како што лепрозните гледаат нечии очи, и стигнав до застрашувачки вистини за поезијата и белците, за сезоната на миграција во Европа, за градовите кои примаат туристи за време на мир а муџахедини за време на војна, за жените кои премногу страдаат за време на мир, а стануваат гориво за војната за време на војна.

Во возобновен град како Берлин лежи тајна што секој ја знае, а тоа е дека...

Не, нема да го повторам тоа што е добро познато, но ќе ти кажам нешто што не знаеш: проблемот со војната не се тие што умираат, ами тие што остануваат живи по војната.

Беше најубавата војна во која сум бил во животот, полна со метафори и поетски слики, се сеќавам дека потев адреналин и мочав црн чад, дека јадев од моето тело и пиев писоци, смртта со мршавото тело се накрепи врз уништувањето предизвикано од нејзината песна, си го избриша ножот од мојата сол, а градот ми ги изриба чевлите со неговата вечер и улицата се насмевна и градот на прсти ми ја изброи тагата и ги фрли во реката што водеше до неа, смртта плаче, а градот се сеќава на карактеристиките на неговиот убиец и ми испраќа убод по пошта, ми се заканува со среќа, ми го спростира срцето надвор на жицата за сушење алишта оптегната помеѓу два спомена, а заборавот ме влече кон мене, длабоко кон мене, длабоко, па мојот јазик паѓа врз утрото, балкони паѓаат врз песни, шамии врз бакнежи, споредни улички врз женски тела, деталите од сокачињата врз историјата, градот паѓа врз гробиштата, соништа паѓаат врз затворите, сиромавите врз радоста, а јас паѓам врз споменот.

Кога се зачленив во Унијата на мртвите, соништата ми се подобрија и почнав да вежбам да се проѕевам слободно, и покрај воените тапани што тропаат близу моето подуено тело имав доволно време да се спријателам со едно куче скитник, кое реши да не јаде од мојот леш и покрај гладот, и среќно заспа до моите нозе.

Неколкумина пробаа да ме тргнат од патот, но снајперистот се скара со својата пушка и се премислија, тој беше чесен снајперист, работеше чесно и не арчеше ни време ни луѓе.

Тоа дупче,

Што остана кај што прострела куршумот,

Ме испразни од содржината,

Сè нежно се излеа,

Спомени,

Имиња на пријатели,

Витамин Ц,

Свадбарски песни,

Арапскиот речник,

Температурата од 37 степени,

Мочна киселина,

Песните на Абу Нувас,

И мојата крв.

Во мигот кога душата почнува да бега низ вратничето што го отворило куршумот, нештата стануваат појасни, теоријата за релативност се претвора во нешто очигледно, математичките равенки кои биле нејасни се упростуваат, имињата на соучениците кои сме ги заборавиле ни текнуваат, одненадеж животот е осветлен до совршен детаљ, детската соба, мајчиното млеко, првиот трепетлив оргазам, улиците во кампот, портретот на Јасер Арафат, мирисот на кафето со кардамон дома, звукот на утринскиот повик за молитва, Марадона во Мексико во 1986, и ти.

Исто како да ги јадеш прстите од љубениот, или да цицаш од електричен кабел, или да примаш вакцина против шрапнели, исто како да си крадец на спомени, дојди, ајде да се откажеме од поезијата, да ги размениме летните песни за завои, а жетварските песни за хируршки конец, остави ја кујната и детската соба и дојди со мене да се напиеме чај зад вреќите со песок, масакрот има место за сите, стави си ги соништата во шпајзот и навади ги билките на балконот со повеќе вода, зашто расправијата со железото може ќе потрае, остави ги Руми, Авероес и Хегел, а понеси ги Макијавели и Хантингтон и Фукујама, зашто сега ни се потребни, остави ги смеата, сината кошула и топлиот кревет и понеси ги забите и ноктите и ловџискиот нож, и дојди.

Отфрли ја Ренесансата и донеси ја инквизицијата,

Отфрли ја европската цивилизација и донеси ја Кристалната ноќ,

Отфрли го социјализмот и донеси го Јосиф Сталин,

Отфрли ги песните на Рембо и донеси ја трговијата со робови,

Отфрли го Мишел Фуко и донеси ја сидата,

Отфрли ја филозофијата на Хајдегер и донеси ја чистотата на ариевската раса,

Отфрли го Хемингвеј и сонцето што изгрева и донеси го куршумот в глава,

Отфрли го ѕвезденото небо од Ван Гог и донеси го отсеченото уво,

Отфрли ја Герника од Пикасо и донеси ја вистинската Герника сосе мирисот на свежа крв,

Сиве овие работи ни се потребни сега, потребни ни се за да ја започнеме прославата.

كيف أصبحتُ... - How I become...

arabščina | Ghayath Almadhoun

سقطَ حُزنُها من الشرفةِ وانكسر، أصبحتْ تحتاجُ إلى حزنٍ جديد، حين رافقتُها إلى السوق، كانتْ أسعارُ الأحزان خياليةً فنصحتُهَا أنْ تشتريَ حُزناً مستعملاً، وجدنا حزناً في حالةٍ جيدة، غيرَ أنَّهُ واسعٌ قليلاً، كانَ كما أخبرَنَا البائعُ لشاعرٍ شابٍ انتحرَ في الصيفِ الماضي، أعجبَها الحزنُ وقرَّرنا أخذه، اختلفنا مع البائعِ على السعرِ، فقال إنَّه سيعطينا قلقاً يعودُ إلى الستينياتِ كهديةٍ مجانيةٍ إن اشترينا الحزن، وافقنا وكنتُ فرحاً بهذا القلقِ الذي لم يكنْ في الحسبان، أحسَّتْ بفرحتي فقالت هو لك، أخذتُ القلقَ في حقيبتي ومضينا، مساءً تذكرتُ القلق، أخرجتُهُ من الحقيبةِ وقلَّبتُهُ، لقد كانَ بجودةٍ عاليةٍ وبحالةٍ جيدةٍ رغم نصفِ قرنٍ من الاستعمال، لا بدَّ أنَّ البائعَ يجهلُ قيمتَهُ وإلَّا ما كان ليعطينَاهُ مقابلَ شراء حزنٍ رديءٍ لشاعرٍ شاب، أكثرُ ما أفرحني به هو أنَّهُ قلقٌ وجودي، مشغولٌ بحرفيةٍ عاليةٍ وفيه تفاصيلُ غايةٌ في الدقةِ والجمال، لا بدَّ أنَّهُ يعودُ لمثقفٍ موسوعيٍ أو سجينٍ سابق، بدأتُ باستعمالهِ فأصبحَ الأرقُ رفيقَ أيَّامي، وصِرتُ من مؤيدي مباحثاتِ السلام، توقفتُ عن زيارةِ الأقاربِ وازدادتْ كتبُ المذكراتِ في مكتبتي ولم أعدْ أُبدي رأياً إلا ما ندر، صارَ الإنسانُ عندي أغلى من الوطنِ وبدأتُ أشعرُ بمللٍ عام، أمَّا أكثر ما لفتَ انتباهي هو أنني أصبحتُ شاعراً.

КАКО СТАНАВ...

makedonščina

Нејзината тага падна од балкон и се распарчи, па ѝ требаше нова тага. Кога отидов со неа на пазар цените беа нереални, па ја посоветував да купи половна тага. Најдовме една таква во одлична состојба, иако беше малку голема. Како што ни кажа продавачот, му припаѓала на млад поет кој се самоубил претходното лето. Ѝ се допадна таа тага, па одлучивме да ја земеме. Се ценкавме со продавачот за цената и ни рече дека ќе ни даде неспокој од шеесетите за без пари ако ја купиме тагата. Се договоривме и бев задоволен со овој неочекуван неспокој. Таа го забележа тоа и рече „Еве, за тебе е“. Го зедов и го ставив в торба и си заминавме. Вечерта се сетив на него, го извадив од торбата и го разгледав внимателно. Беше многу квалитетен и одлично зачуван иако бил користен половина век. Продавачот сигурно не ни бил свесен за неговата вредност, инаку не би ни го дал гратис само за да купиме не баш квалитетна тага на млад поет. Она што најмногу ме усреќи беше тоа што се работеше за егзистенцијалистички неспокој, педантно изработен и украсен со детали на извонредна префинетост и убавина. Сигурно му припаѓал на некој интелектуалец со енциклопедиско знаење или на некој поранешен затвореник. Почнав да го користам и несоницата ми стана постојан придружник. Станав ревносен поддржувач на преговори за мир и престанав да ги посетувам роднините. Имаше сèповеќе мемоари на моите полици, а јас сè помалку го кажував своето мислење, освен во ретки прилики. Човечките суштества ми станаа поскапоцени од нациите и почнав да чувствувам општа безволност, но тоа што го забележав најмногу беше дека сум станал поет.

لا أستطيعُ الحضور - I Can’t Attend

arabščina | Ghayath Almadhoun

في الشمالِ، بالقربِ من سياجِ الله، مستمتعاً بالتطورِ الحضاري وسحرِ التكنولوجيا، وبآخرِ ما توصلتْ إليهِ البشريةُ من أساليبِ التمدن، وتحتَ التأثيرِ المخدرِ الذي يمنحهُ الأمانُ والتأمينُ الصحيُّ والضمانُ الاجتماعي وحريةُ التعبير، أتمدَّدُ تحتَ شمس الصيفِ كأنَّني رجلٌ أبيض، وأفكرُ بالجنوب، مختلقاً أعذاراً تبررُ غيابي، يمرُّ بجانبي مهاجرونَ ورحالةٌ ولاجؤون، يمرُّ سكانٌ أصليونَ ومزيفونَ ومتهربونَ من الضرائب، كحوليونَ وأغنياءُ جددٍ وعنصريون، كلُّهم يعبرون أمامي وأنا جالسٌ في الشمالِ أفكرُ بالجنوب، وأؤلفُ قصصاً مزيفةً كي أُغطي على غيابي، وكيفَ أنَّني لا أستطيعُ الحضور.

نعم، لا أستطيعُ الحضور، فالطريقُ بين قصيدتي ودمشق مقطوعةٌ لأسباب ما بعد حداثية، منها أنَّ أصدقائي يصعدون إلى الله بتسارعٍ مُضطردٍ أعلى من سرعةِ مُعالجِ كمبيوتري، وبعضُها يخصُّ امرأةً قابلتها في الشمالِ فأنستني حليبَ أمي، وبعضها متعلقٌ بحوضِ السمكِ الذي لنْ يجدَ منْ يطعِمَهُ في غيابي.

لا أستطيعُ الحضور، فالمسافةُ بين واقعي وذاكرتي تؤكِّدُ أنَّ أينشتاين على حقّ، وأنَّ الطاقةَ المنبثقةَ من اشتياقي تساوي حاصلَ ضربِ الكتلةِ في مربَّعِ سرعةِ الضوء.

لا أستطيعُ الحضور، لكنَّني قادرٌ على الغياب، نعم، أستطيعُ الغيابَ بمهارةٍ عالية، وقد أصبحتُ محترفاً في الآونة الأخيرة، وصارَ لي أجندةٌ أرتِّبُ فيها مواعيدَ غيابي، وصارَ لي ذكرياتٌ لم تقعْ بعد.

أستطيعُ الغياب، كما لو أنَّني لم أكنْ، كما لو أنَّني عَدَم، كما لو أنَّ الهواءَ لم يدخلْ رئتي من قبل ولم يكُ لي أعداء، كما لو أنَّني فقدانُ ذاكرةٍ مُرَكَّز، كما لو أنَّني غيبوبةٌ تنتقلُ بالعدوى.

لا أستطيعُ الحضور، فأنا الآنَ مشغولٌ بالحربِ الباردة التي أخوضها يومياً مع العزلة، بالقصفِ العشوائيِّ للعتْم، بالاكتئابِ الممنهجِ وغاراتِ الوحدةِ التي تستهدفُ المطبخ، بحواجزِ التفتيشِ التي تقفُ بيني وبين الصيف، بالبيروقراطية بسببِ فَصْلِ السلطاتِ التشريعيةِ والتنفيذية، بالروتينِ في دائرةِ الضريبة، لقد حدَّثْتَنِي طويلاً عن الحرب، دعني أحدِّثك قليلاً عن السلامِ الذي أنعمُ به هنا في الشمال، دعني أحدِّثك عن تدرجاتِ لونِ البشرة، عن معنى ألَّا يعرفَ الناسُ أنْ يلفظوا اسمك، عن الشَّعر الأسود، عن الديمقراطيةِ التي تقفُ دائماً في صالحِ الأغنياء، عن التأمين الصحِّي الذي لا يشمل الأسنان لأنَّها ليست جزءاً من الجسد، دعني أحدِّثكَ عن الخضار التي لا طعمَ لها، عن الورودِ التي لا رائحةَ لها، عن العنصريةِ المغلفةِ بابتسامة، دعني أخبركَ عن الوجباتِ السريعةِ والقطاراتِ السريعةِ والعلاقاتِ السريعة، عن الإيقاعِ البطيءِ والحزنِ البطيءِ والموتِ البطيء.

هل ستُصدقني إنْ قُلتُ لكَ إنَّ حذائي متعبٌ، وإنَّ في داخلي ذئباً لا أستطيعُ كبحَهُ بعد أن اشتمَّ رائحة الدم، هل تصدقني إنْ رأيتَ على جسدي آثارَ الرصاصاتِ التي أصابتْ أصدقائي هناكَ بينما أنا جالسٌ هنا خلفَ شاشةِ الكمبيوتر، أتؤمنُ بالمصادفة، إنَّ غيابي مصادفةٌ مخططٌ لها بعنايةٍ بالغة، خبط عشواء مدروسة، ولقد اكتشفتُ مصادفةً أنْ ليس مصادفةً أنْ تحدثَ المصادفة، إنما المصادفةُ ألَّا تحدث. المهم، هل ستصدقني إنْ حلفتُ لكَ بالموسيقى، أقسمُ بالموسيقى أنَّ تصريحَ الإقامةِ في أوروبا قد يباعد ما بيننا وبين الموتِ بالرصاص، لكنَّه يقاربُ ما بيننا وبين الانتحار.

حسناً، سأخبركَ الحقيقة، سأخبركَ لمَ لا أستطيعُ الحضور، حدثَ ذلك في إحدى أمسياتِ الصيف، حين صادفتُ في الطريق إلى البيت امرأةً حزينة، كانتْ تحملُ في يدها غابة، وفي حقيبتها زجاجةَ نبيذ، قبَّلتُها فأصبحتْ حاملاً في الشهر الحادي عشر...

ليس هذا ما يمنعني من الحضور، سأخبركَ الحقيقة، لقد أمسكتني دمشقُ مع امرأةٍ أُخرى في الفراش، حاولتُ أنْ أُصلحَ الموقف، وأنَّ ما جرى نزوةَ ليس إلا، وأنَّها لن تتكرر، أقسمتُ بكلِّ شيء، بالقمر، بالألعابِ النارية، بأصابعِ النساء، لكنَّ كلَّ شيءٍ كانَ قد انتهى، فهربتُ إلى الشمال...

ليس هذا ما يمنعني من الحضور، سأخبركَ الحقيقة، حين كنتُ طفلاً، لم أكنْ أعرفُ أي شيءٍ عن اقتصاد السوق، الآن وبعدَ أنْ أصبحتُ مواطناً في إحدى دول العالمِ الأول فإنَّني لا أعرفُ أي شيءٍ عن اقتصادِ السوق...

ليس هذا ما يمنعني من الحضور، سأخبركَ الحقيقة، حينَ كنتُ أهمُّ بالمجيء، اصطدمتْ حقيبتي بخبرٍ عاجلٍ فانكسرتْ لغتي إلى قطعٍ وتناهبها المارة، ولم يعدْ لديَّ لغة...

ليس هذا ما يمنعني من الحضور، سأخبركَ الحقيقة، أنا ميِّت، نعم، لقد توفيتُ منذ عدةِ سنوات...

НЕ МОЖАМ ДА ПРИСУСТВУВАМ

makedonščina

На север, блиску до божјиот ограден ѕид, уживајќи во развиената култура, магијата на технологијата, последните достигнувања на човечката цивилизација и под влијание на дрогата која пружа безбедност, здравствено осигурување и слобода на говор, лежам под летното сонце небаре сум белец и размислувам за југот додека смислувам изговори за да го оправдам моето отсуство. Иселеници, патувачи, бегалци поминуваат покрај мене, вистински жители, лажни жители, неплаќачи на данок, алкохоличари, новостекнати богаташи и расисти, сите тие поминуваат пред мене додека седам на север и размислувам за југот и составувам лажливи приказни за да го заташкам моето отсуство и да објаснам зошто не можам да присуствувам.

Да, не можам да присуствувам, оти патот меѓу мојата песна и Дамаск е отсечен од постмодерни причини: меѓу кои и фактот дека моите пријатели сè побрзо се вознесуваат до Господ, побрзо дури и од процесорот на мојот компјутер, додека другите причини се однесуваат на една жена овде на север поради која го заборавив вкусот на мајчиното млеко, а некои се поврзани со рибите во аквариумот, кои ќе нема кој да ги нахрани за време на моето отсуство.

Не можам да присуствувам, оти далечината помеѓу мојата стварност и моето сеќавање потврдува дека Ајнштајн бил во право и дека енергијата што ја произведува мојот копнеж е еднаква на масата помножена со брзината на светлината на квадрат.

Не можам да присуствувам но умеам да сум отсутен, да, одлично умеам да сум отсутен. Последно време станав експерт и си зедов дневник во кој забележувам колку пати сум бил отсутен и имам спомени кои сѐ уште не се случиле.

Умеам да сум отсутен небаре никогаш не сум постоел, небаре сум ништо, небаре никогаш воздух не ми влегол во белите дробови, небаре никогаш не сум имал непријатели претходно, небаре сум концентрирано изгубено памтење, кома пренесена како заразна болест.

Не можам да присуствувам оти моментално сум зафатен со студената војна, секој ден се борам со изолација, со неселективното бомбардирање од темнината, со систематска депресија, со нападите на осаменост кои нишанат кон кујната, сигурносните пунктови поставени помеѓу мене и летото, бирократијата предизвикана при одвојувањето на законодавната и извршната власт, рутинските процедури на управата за јавни приходи. Долго, долго ми зборувавте за војната, сега оставете ме јас да ви кажам нешто за мирот кој го уживам овде на север. Оставете ме да ви кажам за градацијата на бојата на кожа, што значи кога луѓето не знаат да ти го изговорат името, за црната коса, за демократијата која секогаш е на страната на богатите, здравственото осигурување кое не ги покрива забите оти тие не се дел од твоето тело. Оставете ме да ви кажам за блуткавиот зеленчук, цвеќињата без мирис, расизмот прикриен со насмевка. Оставете ме да ви кажам за брзата храна, брзите возови, брзите врски, бавните ритми, бавниот јад, бавната смрт.

Ќе ми поверувате ли ако ви речам дека чевлите ми се уморни, дека во мене има волк кој не може да се скроти штом намириса крв? Ќе ми поверувате ли ако на моето тело ги видите белезите од куршумите што ги погодиле моите пријатели таму, додека јас ваму седам пред копмјутер? Верувате ли во случајности? Моето отсуство е највнимателно испланирана случајност, добро промислен случаен чин. Случајно открив дека не е случајност што се случуваат случајности, и всушност случајност е кога не се случуваат. Поентата ми е, ќе ми поверувате ли ако ви се заколнам во музиката? Се колнам во музиката дека дозволата за престој во Европа ни помага да не нѐ застрелаат но голема е веројатноста дека самите ќе се убиеме.

Добро, ќе ви ја кажам вистината. Ќе ви кажам зошто не можам да присуствувам. Сѐ се случи една летна вечер кога запознав една тажна жена додека си одев накај дома. Во едната рака држеше шума, а во торбата шише вино. Ја бакнав и таа остана бремена во единаесетти месец...

Не ме спречува тоа да присуствувам. Ќе ви ја кажам вистината. Дамаск ме фати в кревет со друга жена. Се обидов да ја поправам работата, да речам дека тоа што се случи беше во афект, ништо повеќе и дека нема да се повтори. Се заколнав во сѐ, во месечината, огнометите, женските прсти, ама тоа беше крај, па избегав на север.

Не ме спречува тоа да присуствувам. Ќе ви ја кажам вистината. Кога бев дете не знаев ништо за пазарната економија. Сега, откако станав граѓанин на првосветска држава, не знам ништо за пазарната економија.

Не ме спречува тоа да присуствувам. Ќе ви ја кажам вистината. Кога планирав да дојдам, мојот куфер се судри со известување од ударни вести и мојот јазик се направи парампарче, еден минувач ги зграпчи делчињата и јас веќе немав јазик...

Не ме спречува тоа да присуствувам. Ќе ви ја кажам вистината, јас сум мртов, да, умрев пред неколку години.

Не ме спречува тоа да присуствувам. Ќе ви ја кажам вистината...

نساء - Women

arabščina | Ghayath Almadhoun

ЖЕНИ

makedonščina

المجزرة - Massacre

arabščina | Ghayath Almadhoun

المجزرة مجازٌ ميتٌ يأكل أصدقائي، يأكلهم بلا ملحٍ، كانوا شعراءَ، وأصبحوا مراسلين مع حدود، كانوا متعبين وأصبحوا متعبين جداً، "يعبرون الجسر في الصبح خفافاً "، ويموتون خارج التغطية، إنني أراهم بالمناظير الليلية، وأتتبعُ حرارة أجسادهم في الظلام، ها هم يهربون منها إليها، مستسلمين لهذا المساج الهائل، المجزرة أمهم الحقيقية، أما الإبادة الجماعية فهي مجردُ قصيدةٍ كلاسيكيةٍ يكتبها جنرالاتٌ مثقفون أحيلوا إلى التقاعد، الإبادة الجماعية لا تليق بأصدقائي، فهي عملٌ جماعي منظم، والأعمال الجماعية المنظمة تذكرهم باليسار الذي خذلهم.

المجزرةُ تصحو باكراً، تحمّمُ أصدقائي بالماء البارد والدم، تغسلُ ملابسهم الداخلية وتعدُ لهم الخبز والشاي، ثم تعلمهم قليلاً من الصيد، المجزرة أحنُّ على أصدقائي من الإعلان العالمي لحقوق الانسان، فتحتْ لهم الباب حين غُلِّقتْ الأبواب، ونادتهم بأسمائهم حين كانت نشراتُ الأخبار تبحث عن عدد الضحايا، المجزرة هي الوحيدةُ التي منحتهم اللجوء بغض النظر عن خلفياتهم، لم يهمها وضعهم الاقتصادي، لم يهمها إنْ كانوا مثقفين أو شعراء، إنها تنظر إلى الأشياء من زاوية محايدة، لها نفس ملامحهم الميتة، وأسماءُ زوجاتهم الأرامل، تمرُّ مثلهم على الأرياف والضواحي، وتظهرُ فجأة مثلهم في الأخبار العاجلة، المجزرة تشبه أصدقائي، لكنها دائماً تسبقهم إلى القرى النائية ومدارس الأطفال.

المجزرة مجازٌ ميتٌ يخرجُ من التلفزيون، ويأكل أصدقائي دون رشة ملح واحدة.

МАСАКР

makedonščina

Масакрот е мртва метафора која ми ги јаде пријателите, ги јаде непосолени. Беа поети и станаа Репортери со граници; веќе беа уморни, а сега се уште поуморни. ‘Со брз чекор го преминуваат мостот в зори‘ и умираат без телефонска покриеност. Ги гледам низ очила за ноќен вид и ја следам топлината на нивните тела во темнината; ете се, бегаат од неа дури и додека трчаат кон неа, предавајќи се на овој огромен масакр. Масакрот е нивната вистинска мајка, додека геноцидот не е ништо повеќе од класична песна напишана од продуховени генерали во пензија. Геноцидот не е соодветен за моите пријатели, оти е организиран колективен чин, а организираните колективни чинови ги потсетуваат на Левицата која ги изневери.

Масакрот се буди рано, ги капи моите пријатели во ладна вода и крв, им ја пере долната облека и им прави леб и чај, па ги учи по малку и за ловот. Масакрот е помилосрден кон моите пријатели отколку Универзалната декларација за човекови права. Масакрот им отворил врата кога сите други биле затворени, и ги викал на име кога дневните извештаи барале бројки. Масакрот е единствениот кој им понудил азил без обѕир на нивното потекло; економските околности не го интересираат Масакрот, ниту пак му е гајле на Масакрот дали се интелектуалци или поети, Масакрот ги гледа работите од неутрален агол; Масакрот ги има истите мртви карактеристики како и нив, истите имиња како нивните вдовици, како нив поминува низ селата и предградијата и како нив ненадејно се појавува во ударните вести. Масакрот личи на моите пријатели, но секогаш пристигнува пред нив во далечни села и училишта полни со деца.

Масакрот е мртва метафора која излегува од телевизорот и ми ги јаде пријателите без ниту една ронка сол.

Nikola Gjelincheski (Никола Ѓелинчески)

Translator

About the person