Claudio Rodríguez

Блазе на онзи, който скромно излиза някой път
и отминава по улицата, както всеки друг
ден от живота си и нищо не очаква,
но изведнъж – какво е туй? – очи надига
и вижда, вслушва се в света и чува,
шества и в стъпките си чувства как напира
любов откъм земята, продължава, отваря
свойта права работилница и блясва
чист във ръцете му трудът и ни го дава
от все сърце, защото люби, и работата
среща с трепет, като дете – причастие,
ала ликува, и щом накрая осъзнае колко
просто било е всичко и спечелен е денят,
се връща весел у дома и там долавя,
че ще потропат на вратата му и няма да е всуе.

Selig, der eines schönen Tages bescheiden
hinaus und die Straße hinuntergeht, wie an so vielen
Tagen seines Lebens, und es nicht erwartet
und plötzlich, Was ist das?, in die Höhe blickt
und sieht, das Ohr an die Welt legt und hört,
läuft, und zwischen seinen Schritten die Liebe der Erde
heraufsteigen fühlt, und weitergeht, und seine wahre
Werkstatt öffnet, und in den Händen glänzt
ihm sauber das Handwerk, und er gibt es uns
von Herzen, weil er liebt, und geht zur Arbeit
zitternd wie ein Kind zur Kommunion,
doch strotzend vor Glück, und hat er
schließlich begriffen, wie einfach
alles gewesen ist, schon verdient der Tagelohn,
kehrt er fröhlich nach Hause zurück und fühlt, wie jemand
an seine Tür pocht, und es ist nicht vergebens.

Ευτυχισμένος όποιος βγαίνει ταπεινός ένα ωραίο πρωί,
και προχωρά στο δρόμο, όπως και τόσες άλλες
μέρες της ζωής του, και δεν το περιμένει, και
ξάφνου, τι είναι αυτό; Κοιτά ψηλά και
βλέπει, στήνει αυτί στον κόσμο κι αφουγκράζεται,
και περπατά, κι ανάμεσα στα βήματα του νιώθει να φουσκώνει
η αγάπη της γης, και συνεχίζει, και ανοίγει
το αληθινό του εργαστήρι, και λάμπει στα χέρια του
καθάρια η τέχνη του, και μας την παραδίνει
από καρδιάς γιατί αγαπά, και πάει στη δουλειά του
τρέμοντας σαν το παιδί που κοινωνάει
και πλημμυρίζει από χαρά, κι όταν
αντιλαμβάνεται στο τέλος πόσο απλά
ήταν όλα, κι έχει κερδίσει πια το μεροκάματό του
γυρίζει σπίτι του χαρούμενος κι ακούει κάποιον
να χτυπά το ρόπτρο, κι αυτό δεν είναι μάταιο.

Beato chi un bel giorno esce in strada
come tanti umilmente se ne va,
giorni più della vita, e non lo aspetta,
e all’improvviso, che c’è?, guarda lassù
e vede, pone orecchio al mondo e ascolta,
cammina, e sente crescere fra i passi
l’amore della terra, e segue ed apre
il suo vero cantiere, e fra le mani
risplende puro il dovere, e ce lo offre
di cuore perché ama, e va al lavoro
tremando come un bimbo a comunione
ma senza stare nella pelle, e quando
si è accorto finalmente quanto semplice
sia stato tutto, con la paga in tasca,
torna a casa gioioso e sente che uno
afferra il catenaccio e non è in vano.

Ditoso aquele que um belo dia sai humilde
e se vai pela rua, como tantos
dias da sua vida e sem esperar
e, súbito, o que é isto?, olha para o alto
e vê, põe o ouvido ao mundo e ouve,
anda, e sente subir em si entre os passos
o amor da terra, e segue, e abre
a sua oficina verdadeira, e nas suas mãos
brilha límpido o seu ofício, e entrega-o a nós
com o coração porque ama, e vai ao trabalho
a tremer como um menino que comunga
mas sem caber na pele, e quando
se deu conta por fim do simples
que tudo foi, a jorna ganha já,
volta a casa alegre e sente que alguém
empunha a sua aldraba, e não é em vão.