Laima Masytė 

Translator

ей така
ден като другите не е
в ден като този
циганките те заглеждат
и знаят – ако те повикат
ще се спреш
за да чуеш нещастието си
изговорено от чужд човек
те са завършили
улична психология
прозрачен си им
дори да нямаш огънче за цигарата й
тя знае
на теб не ти върви в любовта
черпи ме едно кафе
за да ти кажа повече

то от това повече какво

i otvoren prozor?
            - i otvoren prozor.
i stvari koje vidiš kroz otvoren prozor?
            - i stvari koje vidim kroz otvoren prozor.
i stvari koje ostaju ispred otvorenog prozora?
            - i stvari koje ostaju ispred otvorenog prozora.
i stvari koje ne ulaze u okvir otvorenog prozora?
            - i stvari koje ne ulaze u okvir otvorenog prozora.
i stvari koje možeš dotaknuti jer stoje ispred
otvorenog prozora?
            - i stvari koje mogu dotaknuti jer stoje ispred
            otvorenog prozora.
i stvari koje su nedohvatljive jer stoje iza
otvorenog prozora?
            - i stvari koje su nedohvatljive jer stoje iza
                 otvorenog prozora.
i stvari koje su blizu i stvari koje su daleko?
            - i stvari koje su blizu i stvari koje su daleko.
i otvoren prozor?
            - i otvoren prozor.
i prozor koji nije otvoren, ali bi mogao biti otvoren?
            - i prozor koji nije otvoren, ali bi mogao biti
            otvoren.
i otvoren prozor?
            - niti je prozor otvoren, niti bi mogao biti
            otvoren.
i prozor koji je ispred tebe?
            - niti je prozor ispred mene, niti sam ja iza
            prozora.
            niti je prozor otvoren, niti sam vidio otvoren
            prozor.
            niti sam vidio ikakve stvari iza otvorenog
            prozora.
            niti sam mogao bilo kakve stvari doticati
            ispred otvorenog prozora, jer prozor niti je
            bio otvoren, niti je bio prozor.
            konačno, nisam ni htio spominjati otvoren
            prozor.
i otvoren prozor?
            - i otvoren prozor.

Sunce stoji u nebu i to se zove dan.
Ali ono je  tamo i kad se zove noć.

Juče sam video potok koji traga za zečićem,
malim, titravim, smrznutim,
sivih drhtavih šapica,
ali bilo je leto i nije ga pronašao.
Opet se nisu sreli.
Šta će biti na zimu?

Ni štap, ni šargarepa, ni propast, ni idila.
Možda jave na jesen, kad spreme konačni izveštaj.

Tako stoji i Mesec, on ne zna zašto je tamo,
blizak Zemlji i nebu, ali od svega udaljen
kao da nema dužnost, nikakvo opravdanje.
Ni da odmogne sebi, ni da pomogne drugom.
Čak se dobro i ne vidi, deluje kao zaboravljen,
čim ga zakloni oblak ili uglovi kuća.
Ne živi sasvim građanski, deluje privremeno
kao prolazna večnost, tup sjaj  bratoubistva.

Sve to o nečemu govori, ali nema rešenja,
ili je sasvim nemo ko prazna govornica.

A sutra, umesto zvezda, tamo će stajati sveci
i bivši zvezdani svod biće sjajem narogušen,
ispunjen blagom toplinom, pomalo zajebanom
jer sveci ništa ne govore dok im se tako ne kaže.
Ali ko da im kaže u onoj pustoj praznini
u kojoj sve izvan njih deluje kao ekran,
ko glup dokumentarac na hladnom oku TV-a.
Sav mir u ovom svemiru providan je ko staklo
po kome protrči zečić i šapicom ga zamaže.

Možda će doći i drugi, da ga šapicom umije,
a možda ipak i neće. Kraj nema ravnoteže.

не знае нито един език
има само жестовете
които прави към другите

никой
не я е заговарял

вече с години опитва
не се уморява
от нищо
друго освен от мълчанието

не спира да говори чрез себе си

не разбира
защо никой не й отговаря

когато остане сама
пее

на Румяна Таслакова

То ме чака някъде в магазините
черно и дълго по моята мярка
някъде по средата на пътя
или в началото на всевъзможните зими
да заметне и стопли каквото от мен е останало
между кухнята книгите и компютъра
между железния ред и редовете
между шест призори и шест привечер
черно и дълго да притули черния срам
от нощта на последните избори
да приглуши нервността на възторга
в ложите на цирк “Балкански”:
какво главоломно салто мортале!

По средата на пътя да загърне и сгрее
гордостта ми горестите и костите
да ме поприбере да прикрие
две-три обиди които все не преглътнах
да подчертае черно и дълго
достойнството ми на пътник
в трамваите в такситата в самолетите
да ме възправи посред несъсредоточените ти очи
да ме сдобри със студа
с призраците на недоимъка
и с капризите на детето ми
далекогледо огнено огънче
в началото на всевъзможните зими

Открехнах вратата
и видях неоправеното легло
струпаните по пода книги
кръглата маса и себе си в гръб
зелената ваза червения термос
жълтата кръпка върху пердето
видях Богородица с Младенеца
копие от ХVІ век лоената свещичка
угасена наполовина креслото
отрупано с книги и вестници
фосфорециращия прах в тъмното
позлатените букви по гърбовете
на дебелите речници като лунички са
и пристъпих да ги погаля
и разбрах че се връщам и още
че свободата е стая под наем
в която най-после съм у дома

В предверието му още е възможно
да събереш главата си в някоя книга,
на ден по песенчица да отделяш
за прохождащото си дете, по ябълка,
все още да се прибереш по тъмно сам,
да се надсмееш над страха си и до полунощ
да поработиш заради самата работа.
В предверието му все още
поне до петъка е обозримо, гимнастика,
гаргара с лайка, глад по пълнолуние,
все още се разсейваш, уповаваш в любовта,
пререждаш библиотеката, тъгуваш, мислиш,
в предверието му все още можеш
да се откажеш от цигарите, кафето, хляба
и от едно пътуване с трамвай, все още
да поиграеш шах на Орлов мост, подскачайки
да си иззъзнеш свободата.

О, пътят ни към ада е покрит с възможности.

Всяка дума целувам,
                                         отделно крилете на думите,
                                         отделно душите на думите,
                                         запетаите, точките, трепета
                                         и страстта, и накрая
                                         твоето име.
После с бутона Delete заличавам
всяка дума, крилете на думите
и душите на думите, запетаите,
точките, трепета и страстта,
и накрая твоето име.
Заличавам онзи световъртеж,
олюляването от не до да,
загубата на равновесие
и пропадането един във друг.
Заличавам градовете и влаковете,
и прегръдките в онова лято,
заличавам унеса, дъждовете и стаите,
и теб, осенен и объркан, гол и бял
насред стаите, с трите брака
и двете Германии, заличавам те.
Мой многозначещ, ронлив и безценен
като неразчетен пергамент
отпреди Христа, заличавам те с херпесите
през онази трескава есен,
с въздуха потен от грип, сърцебиене,
стонове, сливане, сън и отново, и пак.
Заличавам те с аспирините, капките,
чая от лайка, евкалиптовия балсам,
който втривам бавно и дълго
в твоето бавно и дълго тяло.
Заличавам те с наивните ти чудатости,
със суетата, с нацупените ти устни,
с всеобгръщащите ръце
и изпепеляващите ти пръсти.
Заличавам те, замечтан за една супа,
вгълбен в една книга, осенен и объркан,
                                       многозначещ, красив
                                       и обичан, заличавам те
                                       и така заличавам и себе си,
                                       любовта заличавам,
                                       защото не я заслужаваме.

Не искам да се върна в мъртвата жена – не се обръщай.

Аз те следвам,
макар че стръмна е надеждата да имам пак
лице и горски извор, в който да го видя,
луна и длани, по които светлината й се стича,
прохладната прегръдка на тревите,
горещата прегръдка на ръцете ти, не се обръщай.
Не искам да съм вече сянка между сенките,
не искам да съм даже сянката,
вградена в скръбната ти песен.
Не искам да се върна в мъртвата жена – не се обръщай.

Вярвай, че те следвам,
щом вярваш в думите и звуците,
с които ме възпя и ме поведе към живота.
Защото съм душа, не чуваш стъпки,
но аз вървя след теб.
Единствено след любовта вървят душите,
макар че стръмна е надеждата. Не се обръщай.
Денят широко ще отвори своята врата,
ще бликне горски извор, хоризонт ще избуи,
ще засияе птица върху клоните, вървя след теб,
горещата прегръдка на ръцете ти,
прохладната прегръдка на тревите, там е светло,
не се обръщай, вярвай, там си ти и аз ще бъда,
и звуците, и думите, не се обръщай,
не искам да се върна в мъртвата жена –
не се обръщай!

Сбогом, сбогом,
сбогом.

To isto polno luno gledava… obzorja
daleč, predaleč drug od drugega. Med nama
se pno gorovja. Mehka mahovnata skorja
zarašča najine stopinje. Čisto sama

si prečkala vse meje in prišla na tuje,
v domovino mojih rok. Nevarno sam
se plazim mimo varuhov mejá: potujem
na severozahod, kjer me je bridko sram

škripanja duše sredi gladkih, strašnih sten.
Stojim pred njimi, temni moški z jugovzhoda,
sumljivega imena, drhteč, gol kot plen.
Ne morem pobegniti. Meja je usoda.

Zdaj veš: čeprav prestopiš mejo, je ne zbrišeš.
Še višja bo krojila tvoj korak, kot dvom.
Zemljevid ni privid. Zato govôri tiše.
Onstran vseh mejá so tvoje ustnice moj dom.

                                  (Alba, 1999)