Не съм град: не съм осветена, и витрини
нямам. Изглеждам добре.
И добре се забавлявам. Нищо че
никой не ме е канил. Как ли
тук съм попаднала?

Ще направите всичко за мене, нали?
Нека бъде така! Щракването.
А мъничката играчка –
съпругата? Разполагам, разполагам се,
себе си разполагам.

И нека така си остане.
действам, защото ме задействат.
Само това мога да правя.
Безучастна съм.
И все пак липсва нещо.

И двамата мъже са си напълно отделно.
безкрайно пленително. Бъркотия в обилие.
Безпощадна и бавна.
Идва нов мъж: идеален на-
пълно. Няма да се задавя.

Няма да се задавя.
Прекалено е стойностен, че
така да се пропилее.
Виж, бих него избрала: да би само знаел,
че бих си избрала него,

ала не знае. Лунатик е милият.
И докрай да се пълни, в безлуние
е неизползваем, не успява да промени,
не мени никак
въртежа на стоманените топчета: блика,

избликва синевата прозрачна.
Понася единствено насилието, боях се,
че накрая ще добие форма
и ще моли да бъде насилен.
Наблюдавам безчувствено

повторното си раждане:
(да можех да го размекна!)
безотказно, гъсто, скимти. Потрудих се.
Сега – преходът.
Сега езерото брега си търси.