Додето  ожесточено чукам чесън в хаванчето,
за да огранича метастазите на носталгията,
да притъпя болката, да я принизя и презра,
додето режа кромид и плача,
си припомням всички ужасни кухни,
в които капанът изневиделица щраква,
пълзят голи охлюви в умивалника,
чупят се съдове, носи се дъх на бадеми,
ножът промушва ръката ми, наливам се с джин,
чета стихове на един мъж, който панически
иска да се спаси…

Кухнята на Фазаненщрасе,
като стражи се сменяме край прозореца,
бледи, безмълвни, вторачени
в преследващото ни пълнолуние,
в подредения вътрешен двор,
в хаоса на съдбите си, навсякъде чужденци,
изопнати от отчаяние, достатъчно несвободни,
куфарите са подредени, капанът е щракнал;

или кухнята на улица “Сан Стефано”,
“внимавай да не те видят съседите през прозореца”,
ядем фасул в полунощ, направо от тенджерата,
с омекнали колене, овързани от развръзки,
подкосени от отчаяние, достатъчно безхарактерни,
долу таксито чака, капанът е щракнал.

О, кухните, кухните, кухните,
за които не искам и да си спомня,
тази в Бургас и онази в Крепи,
кухнята на ресторант “Адриано”,
Петербургската кухня, където бе сготвен
кървав борш, за да изхрани пролетариата,
или Берлинската, където Великите сили
като пържола разрязаха бедното ми отечество…
О, кухните, където се тъпчем на крак,
дробим си попари и си ги сърбаме, поглъщаме
цели самуни, лапаме върху вчерашен вестник,
о, кухните, където режем кромид, за да скрием
истинската причина за своите сълзи.