Maurice Gilliams

Ich träumte: als ich über die Heide kam
im späten Abendrot, hat meine kalte Hand  
ein warmes Vogelei geraubt. - O Liebste !

Du wohnst allein. Das Haus steht abgelegen
im Wind, der übers Flachland braust ;
komm ich zu dir, so wird es niemand wissen.
Zwei Löwen, steingehauen, wachen an der Treppe,  
festlich und schwer, als wär’s ein Königsgrab.
Die Schwelle hat ein stahlhart Kraut verworfen,  
ein mächtiger Quader, uralt, liegt geborsten.
Du seufzest tief, gehn wir hinab die Stufen:
„Weh mir, dich läßt mein Fühlen ungerührt.
du mühst dich nicht.“  Und sanfte Tränen fließen.  
Du streichelst über das betaute Steinbild,
indessen werf ich mich ins wirre Gras ¾
Liebste, rufe ich unvermutet: auf dem Dach  
sind ein paar Ziegel los, dicht überm Fenster,  
unter dem du liegst und lange an mich denkst,  
wenn sanft es regnet und es singend tropft  
herab auf deines Bettes Messrngknäufe.

Nur wird es dunkel. Im Haus sind wir zwei Bienen  
in einem Bienenkorb : Süsse nach allen Seiten,
und unser Summen macht die Augen gross, und zag  
fallen die Worte. Zu deinen Fügen wacht
der Hund. Die Ohren lappen tief herunter.
Er liegt gestreckt und leckt die breiten Pfoten.
In deiner Liebe Wärme, vom Tändeln übersättigt,  
sink ich wie in ein Bad aus lauer Milch
und fühl dein Herz laut schlagen. Wir verschweigen  
uns beide das Geheimnis; das schafft süsse Not,  
weil wir, sehr einsam und sehr dicht beisammen,  
einander quälen mit unschuldigem Leid.

Du hast aus meinem Mund die Pfeife mir genommen  
und legst sie nieder bei dem ausgestopften Eichhorn.  
Dann birgst du dein Gesicht an meinem Hals
und atmest schwer, bis du entkräftet sinkst
in meine Arme. Kosten möchten meine lippen
von deinem seligen Schmerz, wenn sie dich tief erregen.  
Du bist ein Bäumchen, das man tief beschnitt
und ach! nun schwindelt ihm. Dann sinken wir ermattet.

Bald streicheln wir im Stall blaue Kaninchen.
Vom Heu her blitzt ern frisch geschliffener Meißel,  
und in den Balken ist ein Beil gewuchtet.
Eidechse raschelt hurtig auf dem Dach.
Du löschst die Lampe. Langsam gehen wir nach draußen  
unter die Bäume, und wir stehn und lauschen  
weit in die Ferne, wo das Mondlicht geistert.
Und du wirst schön und gut für mich, ach ja,  
in dieser Nacht. Wir stehn auf feuchtem Rasen
und stammeln. Allenthalben treibt ein Duft
von Korn und frisch geschlagenem Tannenholz.
Doch derne Finger sind wie Moos, so schmal und kalt,  
und ich behauche sie behutsam, bis sie ganz  
verzaubert ruhn an meinen Lippen, ewiglich,
von meines Mundes Wehmut überdunkelt -
Liebste, wie lange stehn wir so und sind verwundert ?

Ich gehe von dir über eine ausgedörrte Gracht,  
darin ein alter Schuh verschimmelt, und ein wenig Rost  
tragisches Oberbleibsel ist von dauerhaftem Eisen.
So findet immerfort das Herz Beweise :
das Schöne muß, und auch das Starke, hier vergehn,  
und fallend werden wir des Tods gewahr.
Darum läßt Gott uns manchmal zärtlich spielen
mit den Magliebchen unseres Lebens.

I dreamed: when I came over the heath
in the setting sun: my cold hand
had snatched a bird's warm egg. - O my Love.

You live alone. The house stands remote
in the wind that blows over the lowland;
when I come to you no one knows.
Two stone lions, heavy and solemn,
watch the steps as an Egyptian tomb.
Weeds hard as steel moved the threshold
and the age-old freestone lies broken.
Sometimes you sigh sadly, as we go down the stairs:
“Alas, you were never touched by me deeply;
you don't take any pains.” Softly you begin to weep.
Your hand starts stroking the dew-laden statue
and I throw myself onto the wild grass.
- My Love, I cry strangely: the slate lies loose
on the roof, close to the window:
underneath, you think of me in sorrow,
when it rains and drops of water
sing on the bed's balls of copper.

It's dark. In his house we are two bees
in a beehive: sweetness on all sides
and our buzz enlarges our eyes and words
come slowly. In front of your feet watches
your dog. With its drooping ears the animal
lies calmly, licking its broad legs.
In your loving might, overwhelmed with dallying,
I sink as in a bath of lukewarm milk,
and feel the heavy beat of your heart. We keep
our secrets from each other, and the pain is sweet,
because we, very lonely being so close,
torture one another with naive agony.

You took my pipe out of my mouth
and put it beside the stuffed squirrel.
Then you hide your face in my neck
and breathe heavily, until you fall, weak
into my arms. Moving you deeply, my lips
come to taste your happy pain.
You are a little tree that is pruned deep inside
and dazzles, my love. Then, wearied, we sink.

Later we'll caress blue rabbits in the stable.
A freshly honed chisel reflects on the hay
and an ax stands stiff in a beam.
A lizard scuffles on the roof.
You turn off the lamp. Slowly moving outside
we stand beneath the foliage and listen
to the distance where a moon glisten flows.
And you become beautiful and good to me, alas,
this night. We walk on the damp sod
and stammer. The smell of wheat floats
all around and freshly broken pine.
But your fingers are like moss, narrow and cold,
and I whistle through them sweetly, until
they are magic at my lips, foreverish,
bedarkened with the melancholy of my mouth
- love, how long are we amazed before each other?

I leave you across a ditch running dry
with a rotting old shoe and some rust
as the tragic remains of durable iron.
Thus, we find proof for our hearts each time:
both beauty and strength must perish,
and we come upon the end as we fall.
So God lets us play lovingly on occasion
with all the daisies of our lives.

Ho fatto un sogno: quando giunsi alla brughiera  
nella rossa tarda sera, la mia fredda mano  
aveva rubato un caldo uovo d'uccello - o cara.

Abiti sola. La casa è lontana
tra i venti che soffiano nella pianura;
se vengo da te, nessuno potrà saperlo.
Due leoni di pietra vegliano sulle scale,  
solenni e gravi, come in una tomba egizia.  
Erba tenace ha sconnesso la soglia,  
l'antica pietra dura s'è spaccata.
A volte gemi triste mentre scendiamo le scale:  
“Ahimè, non mi hai mai toccata nel profondo;  
non fai sforzo veruno". E piangi flebilmente.  
Accarezzi la statua molle di rugiada,
e io cado sull'erba selvaggia.
- O cara, grido con voce stranita: sul tetto,  
vicino alla finestra, le scandole si sono mosse:  
sotto di esse giaci pensando a me con pena  
quando piove e lo stillicidio canta
sulle sfere di bronzo del letto.

È buio. Nella casa di lui siamo due api
in un alveare: dolcezza d'ogni dove,
e il nostro ronzio dilata gli occhi, e lente
escono le parole. Ai tuoi piedi un cane
fa la guardia. Ha orecchi penzolanti,
giace tranquillo e lecca le sue grosse zampe.
Giocando con te, sopraffatto dalla potenza del tuo amore,
scendo in un bagno di latte tiepido
e sento che il tuo cuore batte forte. Taciamo
i nostri segreti e ne otteniamo un dolce soffrire,  
perche soli e vicini come siamo
ci tormentiamo a vicenda con ingenuo dolore.

Mi hai tolto di bocca la pipa
e l'hai messa vicino allo scoiattolo imbalsamato.  
Poi nascondi il tuo viso nel mio collo
e respiri pesantemente, finche cadi senza forze  
tra le mie braccia. Le mie labbra gustano
la tua pena lieta quando addentro ti commuovono.  
Sei un albero che a fondo viene potato
e gentilmente vacilla. Poi cadiamo affranti.

Nella stalla accarezzeremo conigli azzurri.
Sul fieno lampeggia uno scalpello appena arrotato  
e un'ascia è piantata saldamente in una trave.
Una lucertola guizza sul tetto.
Hai spento la lampada e usciamo lentamente
tra gli alberi e ci fermiamo ad ascoltare
la lontananza dove vaga la luna.
E tu, ahi, diventi buona e bella per me
in questa sera. Andiamo sulle umide zolle
e balbettiamo. C'è odore di grano
tutt'intorno e di legna d'abete appena tagliata.
Ma le tue dita sono come muschio, sottili e fredde,  
e dolcemente vi suono un flauto, fino a quando  
non le ho incantate con le mie labbra in eterno,  
ottenebrandole con la mestizia della mia bocca  
- o cara, per quanto ci stupiremo di noi stessi?

Ti abbandono su un canale prosciugato
dove una vecchia scarpa si consuma e un pugno
di ruggine è il tragico rimasuglio del durevole ferro.
Così per il cuore troviamo prove costanti:
ciò che è bello, ciò che è forte dovrà qui svanire,  
e cadendo ci accorgiamo della fine.
Perciò Dio ci lascia a volte giocare teneramente  
con tutte le margherite della nostra vita.

Сънувах сън: минавах през ливадата
в аленината на късния сумрак: студената ми длан
бе откраднала топло яйчице. – О мила.

Живееш сама. Твоят дом е изложен
на вятъра, духащ през равнината;
идвам при теб, ала никой не бива да знае.
Двата каменни лъва пазят стълбището,
важни и тежки, сякаш пред гроб във Египет.
Стоманенояка трева е отместила прага
и  вековностар каменен къс лежи потрошен.
Понякога тъжно въздишаш, когато се спускаме:
“уви, ти никога не ме разтърси дълбоко;
не си и правиш труд.” Тихичко се разплакваш.
Ръката ти гали образа овлажнен от росата
и аз се отпускам на мократа дива трева.
- Мила, викам аз удивено: на покрива
плочите са се откъснали, току до прозореца:
под който лежиш ти и си мислиш с болка за мен.

завали ли, там почва да ромоли теч
върху медните топки на одъра.

…Пада мрак. В дома му ние сме пчели, сами
в един цял кошер: сладост отвсякъде
и от жуженето ни се разширяват очите и бавно
идат една по една думите. Пред нозете ти пази
кучето. Животното има големи висящи уши;
то си лежи преспокойно и ближе дебелите лапи.
Подвластен на любовната ти мощ, завладян от негата,
аз сякаш потъвам във вана с хладко мляко,
и усещам как тежко бие сърцето ти. Премълчаваме
тайната си, и това ни дарява със сладко страдание,
понеже, тъй самотни сега в този миг и тъй близки,
се тормозим взаимно с наивно терзание.

Ти взе лулата от устата ми и я сложи
до препарираната катеричка.
Сега заравяш лицето си в моята гръд
и се криеш задъхана там, докато бесилна
не паднеш в обятията ми. Устните ми вкусват
блажената ти болка, когато те разнежат до тръпка.
Ти си дръвче, което режат издълбоко
и то се замайва, мила. После падаме изтощени.

Скоро след всичко това галим сини зайци в обора.
Връз сеното лъщи току-що остро наточена вила
и брадва е забита яко на дръвника.
На покрива прошумолява саламандър.
Гасиш лампата. Бавно излизаме вън
под дърветата и се заслушваме
към далечината, където луната се рее.
И ти ставаш хубава и добра за мен, о уви,
в тази нощ. Вървим шляпайки със подметки
и се препъваме. Мирис на жито витае
навсякъде и на прясно нацепена борина.
Но пръстите ти са студени и крехки като мъх,
и аз ги стоплям леко с дъх, докато
устните ми не ги омагьосат, сякаш завинаги,
и те не помрачнеят също от моя мрак
- мила, откога стоим един пред друг удивени?

Напускам те зад пресушен канал където
гние стара обувка и малко ръжда
е трагична останка от трайно желязо.
Всеки път същото пак пред сърцето доказваме:
И красота, и сила трябва да загинат тук,
и падайки, ние ще наблюдаваме края си.
Затова Господ позволява понякога нежно да играем
с всички маргаритки на живота ни.

Sanjal sem: ko sem v večerni žar
prišel skoz vresje: moja mrzla dlan
je oropala ptičje jajce – o Najljubša.

Ti živiš sama. Hiša stoji, oddaljena
v vetru, ki zavija čez ravan;
kdaj pridem k tebi, prav nihče ne ve.
Kamnita leva čuvata stopnišče,
svečano, kakor egipčanske grobnice.
Jekleno trda zel je premaknila prag
in zlomljen je star, moder peščenjak.
Včasih ti na stopnicah privre vzdih:
»Žal vate níkdar ne prodrem globoko,
ker ne pomagaš.« Nato mehkó ihtiš.
Pobožaš orošeno sliko z roko
in me pustiš, da padem v divjo travo.
– Najljubša, ti zakličem, nenavadno:
na strehi ti vihar razkriva skrilavce,
nad oknom, kjer spiš in boleče misliš name,
ko pada dež in pôje skozi špranje
na velike, bakrene krogle postelje.

Temnó je. V hiši sva dve čebeli
v panju: sladkost se povsod cedi
in najino brenčanje razširi oči
in pridejo besede. Pred nogámi ti bedi
pes. Žival ima povešene uhlje;
mirno leži in liže krepke tace.
V tvojo moč ljubezni se igraje
spustim kot v mlačno kopel iz mleka,
in slišim, kako ti srce težkó odmeva.
Molčiva o skrivnostih, kar boli
tako sladkó, da, bližnja in samotna,
drug drugega naivno mučiva.
 
Iz mojih ust si mi ukradla pipo
in jo odložila ob nagačeno veveričko.
Svoj obraz skriješ ob moj vrat in rame,  
in sopeš, dokler nemočna ne padeš
v moje roke. Ustnice okušajo
tvojo radostno rano in te ganejo.
Drevesce si, globoko si obrezana,
vrti se ti. Utrujena potoneva.

Potem v hlevu božava modre zajce.
Na senu blesk nabrušenega dleta,
sekira je zapičena v tram.
Po strehi se šušteč sprehaja kuščar.
Ugasneš luč. Počasi greva ven
pod drevje, kjer poslušava odzven
daljave, kamor potuje mesečina.
In lepa si in dobra zame, žal,
nocoj. Hodiva po vlažnih tratah
in jecljava. Povsod vonjave žita
in ravnokar posekanega bora.
A tvoji majhni, mrzli prsti so kot mah
in nanje mehkó zaigram piščal,
da so začarani na mojih ustnicah,
za vedno, z žalostjo zasenčenih ust  
– kako dolgo se čudiva drug drugemu?

Zapustim te vrh suhega kanala,
kjer je pozabljen čevelj in je ostala
rja, tragično, od trajnega železa.  
Srce si zmeraj išče mir dokaza:
lepa in močna nuja tu potone
in padajoč zaznava, da je konec.
Zato nama Bog včasih da to nežnost igre,
z vsemi marjeticami najinih življenj.