Maurice Gilliams

Sonntag auf dem Land.
Rauchen und durchs Fenster starren :  
linden vor dem Giebel,
träge Knaben gehn vorbei.

Sommerabend auf den Feldern,
und die fernen Züge kann man hören.  
Grachten, die nach Heimweh schmecken,  
Ferngesichte, Glocken, die mich quälen,  
meinem Herzen wollen sie den Honig rauben.  
Und die Dörfer, die ich will durchwandern,  
wo die Bräute wohnen,
wo die Boote fahren auf den Strömen,  
rufen mich im fahlen Dunkel :
in dem Kornfeld steht ein Haus.

Doch ich stehe hier am Fenster  
einer Bauernkammer,
wo ein Stuhl die Stille zeichnet  
und die Blumen braun verwelken  
in dem Glas mit grünem Wasser.

Sunday in the country.
Smoking, staring through the window:
linden trees outside,
idle boys are passing by.

Summer night in the fields
and listening to the far-away trains.
Canals that taste of nostalgia,
vistas, bells that trouble me
come and steal the honey from my heart.
And the towns I want to travel through,
where the brides are living,
where the ships sail the rivers,
call me in the falling dark:
in the wheat fields is a house.

But I linger at this window
of a country room
where a chair draws silence
and the flowers brown and wither
in a glass of green water.

Неделя някъде в провинцията.
Пушиш, рееш поглед през прозореца:
пред фасадата липи,
селски момчета бавно отминават.

Лятна вечер сред полята,
в далечината се дочува влак.
Блатни вирове с вкус на носталгия,
хоризонти, сърдити камбани с упрек
идат да грабнат сладостта от сърцето ми.
И селата от копнежите ми за пътувания,
там дето живеят невести,
там дето лодки плават по течението,
ме зоват в падащия здрач:
сред житата има една къща.

Но аз се гуша като туфа пред прозореца
на една селска стая
където стол очертава тишината
и вехнещи цветя жълтеят
в чаша зеленясала вода.