Някой слухти. И чака. Стаява
дъх, съвсем близо,
тук. И казва: Този, който говори, съм аз.

Никога вече, изрича той,
не ще е тъй тихо,
тъй сухо и топло, както сега.

И своя глас чува
в шумящата си глава.
Тук няма друг, освен него,

който изрича: Навярно аз съм това.
Чакам, стаявам дъх,
ослушвам се. Далечният шум

в ушите, в тези антени
от мека плът, нищо не значи.
Това е просто кръвта,

която пулсира във вените.
Тъй дълго чаках,
притаил дъх.

Празни звуци в слушалките
от моята машина на времето.
Глух космически шум.

Ни морзов знак. Ни вик за помощ.
Радиомълчание.
Или всичко е свършило,

казвам си, или още
не е започнало.
Ето сега! Ето:

Скриптене. Стържене. Прорез.
Това е. Един леден нокът,
който дращи вратата и после замира.

Нещо се скъсва.
Безкраен брезент,
снежнобяла ленена лента,

която най-напред бавно,
после по-бързо, все по-бързо
и съскащо се раздира на две.

Това е началото.
Чувате ли? Нима не го чувате?
Дръжте се здраво!

После отново става тихо.
Само в стената отеква звън
от нещо фино полирано,

някакво кристално трептене,
което заглъхва
и накрая изчезва.

Това беше всичко.
Всичко ли? Да,
навярно е тъй.

Това бе началото.
Началото на края
е винаги недоловима.

Единайсет и четиридесет показва
часовникът на борда. Стоманената обшивка
под ватерлинията зейва

на дължина двеста метра, разпрана
от някакъв неимоверен нож.
Водата нахлува

през водонепроницаемите прегради.
Покрай осветения корпус
се плъзва, извисен тридесет метра

над морската равнище, черен
и безшумен айсбергът
и остава назад в тъмнината.