Както стоях дори не до прозореца,
стоях си просто между тенджерата и чинията, питайки се за солта,
стори ми се – някой чака вън.
Свечеряваше се,
сенките се вдигаха от земята и изпълваха въздуха,
когато застанах на прага.
Може би беше дете
този, който чакаше.
Може би беше мъж,
който трябва да крие сянката си
(в такава кротка и домашна нощ,  
в която всички сенки се познават).
Може би беше жена, чиято ревнива душа
пищи като прилеп, прикован за късмет на вратата на нечия страст.
Може би звезда изгоря.
Така постоях на прага
на една домашна, кротка нощ,
в която всички сенки се познават.