Като някого, който плаче от лука,
и в мисли унесен, нос бърше с юмрука:
защо той пак пропада, на чудовище прилича тука,
и защо не напуска пак плод-зеленчука;

Като някого, който реже месо и го хвърля в тигана,
а ароматът към носа му бавно пропълзява негли –
той сеща, че в ново, силно магнитно поле е хванат,
което в бездната дълбока от съмнения го тегли;

Като някого, който накъсва салатата и я измива,
и с устни облизва от пръстите соса оцетен,
той чуди се да пробва ли средства алтернативни
или пък ще му стигат таблетките и кафето.

Като някого, който тършува, бутони натиска,
без от туй да знае кой какво ще стори
и кое ръката му ще води: разум искрен,
размекнато сърце или Бог, следящ отгоре.

Като някого, който битието до свършека е изживял;
пред него животът е избърсана кухненска маса,
ни хъс, ни ропот е показал в земния си дял
– ако зависеше от него, като пара щеше той да се разнася.

Като някого, който отново лоши стихове написа,
но сили да ги изхвърли не му остават –
провала някога да признае той не бе орисан;
как ще може да му се опре тогава?...